„Детектор на лъжата“: любимата семейна игра за дъжд
Предстои ви път до морето или курорта с минералния басейн. Освен банския, очилата за плуване, федербала, футболната топка с автограф от „Пари Сен Жермен“ и лаковете от 1 лев за боядисване на миди, стъклени бутилки и камъни, какво друго слагате задължително в багажа? Любимата семейна игра за дъжд, разбира се, „Детектор на лъжата“!
Да започнем с това, че тази игра изглежда примамливо. Има антенки като на извънземните, които се поставят на главата, и червен кабел, който ги съединява с детектора. Корпус с индикатори и сив кант досущ като констукторите от магазините „Направи си сам“. Бутон за поставяне на два ваши пръста и червено копче, които натискате преди да зададете въпрос или да отговорите. Три крушки в цветовете на семафора примигват и издават звук в зависимост от отговора. Най-голямата ръмжи в червено, ако послъгвате. Жълтата издава колебание и нервност, и подобно на светофара, означава „Внимание!“. Зелената светва, ако детекторът е отчел, че говорите истината и само истината.
Играта съдържа карти с над 50 въпроса (но може да си измислите и ваши). Въпросите са няколко вида. Свързани с училище, например: „Преписвал ли си на контролно?“, „Броиш ли на пръсти, когато трябва да събираш?“, „Ти добър ли си по математика?“. На тях по-интересно е да отговорят баба и дядо.
Въпроси, свързани с хранителната и отделителна система: „Ял ли си охлюви?“. За отделителната система няма да даваме пример, защото е известно, че подробности за нея са най-харесвани от момчетата, които изпадат в неистов смях, за разлика от по-бързо порасналите момичета.
Въпроси-откритие. Отговор „Не“ на питането „Харесваш ли манджите на майка си?“ ще разочарова дълбоко и демотивира всяка вихрещата се в кухнята жена. Особено, ако преди това партньорът е отговорл с „Да“ (макар и на шега) на „Имаш ли си въображаемо гадже?“.
Въпроси, които ни карат да си припомним отдавна забравено наше умение. Например, ако ви питат „Можеш ли да вдигнеш нещо от пода с крака си?“, защо да не покажете как пишете името си с крак и се подписвате с крак, както и че все още можете да се придвижвате бързо само чрез пръстите на краката и на ръцете си – като индианците от приключенските книги.
Въпроси, които толкова искаме да ни се паднат, че отговаряме вместо запитания. За „Пишеш ли по ръцете си разни неща?“, което беше към бабата, лелята разказа как имала учителка по руски език, която на дланта си имала стихове на Пушкин и Лермонтов в оригинал, които рецитирала на учениците по време на излети в планината.
Въпроси-кошмар: „Някога заключвали ли са те в тоалетната?“. Не, но асансьора на университета веднъж заседна и докато го поправят, непознат мъжки глас отвън четеше на глас курсовата си работа по маркетинг на английски, за да е сигурен, че заседналият не страда от клаустрофобия.
Въпроси за невинни шегички: „Случвало ли ти се е да позвъниш на вратата на някого и да избягаш?“. Във връзка с което каката разказа, че момчетата от класа, ако те харесват, ти звънят на телефона и ти мълчат. Или пускат музика и ти затварят. Мислехме, че да набереш някого и да мълчиш, се случва само в психотрилърите на фона на онази музика, от която ни побиват тръпки, но се оказа, че не е така.
Въпроси, за които сме сигурни, че имат еднозначен отговор, но всъщност предизвикват реакция. На „Някога мислил ли си, че е по-добре да нямаш брат или сестра?“, отговорът е: „Бояне-е-е, ега си брата си!“
Въпроси, изискващи тирада за взаимопомощта. Ако момичето ви отговори на „Помагаш ли в домакинството?“, че си разтребва леглото, прибира масата и...си приготвя „тоалетче“, редно е да обясним, че „тоалетчето“ е грижа за себе си, а не за другите.
Има и въпроси, които стимулират опознаването. Ако сте заедно от 20 години, приятно е да научите нещо ново един за друг. А после, като заспят децата, да направите от мухата слон. Жените много го умеят това.
В тази игра не е важно дали детекторът познава или не. Това не е професионалният уред, който помага на полицията и следствието да заловят престъпника. На лъжата краката са винаги къси.
Този детектор е нещо много, много повече. Той учи хората в семейството, тази “основна единица на обществото”, както я определя Карл Маркс, да общуват помежду си. Да разказват занимателни истории и да си припомнят отдавна забравени случки и умения. Да разкриват свои неподозирани страни. Да споделят повече.
„Детекторът на лъжата“ на „Хиполенд“ сплотява семейства. Още по-здраво и по-силно.
